My Mortal...

Красиво момиче...
Устните й се извиват в усмивка пред мен. Връзката й с мен бяха няколко жалки докосвания и досадни разговори за отживелици.
Страшно!
Колко крехка е любовта в действителност. И никога не знаеш кога ще те сполети или напусне. Утре може да самата ти да си безнадеждно влюбена.
За първи път си го помислих.
Но разбрах и друго. Днес аз съм жива. Жива от любов...жертвата бях самата аз, а не тя...
Сякаш в годините го бях забравила. Събуждам се, бачкам, чакам деня да свърши и не мисля за друго, освен за нея. После чакам някой купон...жени, алкохол, наркотици...
А аз съм жива. Проклетият живот си тече.
А аз не правя нищо.
Просто чакам да отлети като поредния досаден ден, а след това да се позабавлявам.
Не съм направила нищо, с което да си струва да се гордея. Не съм дарила никого с любов.
Тъпото задушаващо усещане сви гърдите ми. Стисна гърлото ми.
Устните и продължават да са свити в усмивка.
Седнах на стола до нея. Исках да заплача като малко дете.
Без да знам защо...
Някаква огромна тежест стиска цялото ми същество в стоманените си лапи.
А душата ми сякаш е препълнена с мътна блатна вода, която ще прелее и ще ме удави.
Очите ми обхождаха лицето й и сякаш отново усещах,че съм жива.
И в цялата чернилка на тинята, която в този миг изпълваше контурите на съзнанието ми, аз изпитвах някакво необяснимо смирение в душата си. Мир и спокойствие...
Може би, защото днес разбрах, че съм жива.
Защото осъзнах, че мога да живея. Ако поискам...
но мога да живея само с нея...с момичето, чието име започва с М.
Трябва да направя нещо повече за себе си. За другите. Самата идея ме кара да се чувствам по-силна, по-добра, по-значима.
Изправих се и понечих да тръгна. Погледнах я за миг отново. Не срещнах поглед, който да ме спре да си тръгна. Дори не забеляза. Иска ми се да я видя как тръгва след мен...търси ме.
Обещах си, че ще направя повече за нея. Повече, отколкото проклетата ми любов към нея го заслужава. Тя го заслужава. Заради нея...
Безмилостният живот го заслужава. За да имам очи, с които един ден за посрещна смъртта си. А тя идва. Винаги идва. За съжаление, и тогава, когато ти се струва най-невероятна.
Може би тя щеше да тича някога след мен...И тогава ще и кажа, че ми е помогнала да се намеря.
Помогна ми да искам да живея дните си с нея...

There`s just too much the time can not erase...

Хаха...Това само в най-смелите ми мечти. Всичко може да се получи само там. В същност и там не става. И какво друго да очаквам? Парцел на централните гробища? На там отиват нещата...определено е така.
Предложих и отново да се съберем...еми не. Остана само да пиша простотии. И за какво...?!
Аз знам, че не мога да я преживея. Пък и тя не е умряла, че да я преживявам.
Каза да продължавам без нея..."Животът е пред теб" рече...
Момиче мило...момиче незабравимо...МОНИКА...
ТИ СИ МОЯТ ЖИВОТ.
Имам спешна нужда от трансплантация на сърце. По-скоро от имплантация, защото моето е на нейната изтривалка за крака, пред вратата й....там на 7-мия етаж...
Кой знае...сега сигурно се смее, забавлява се. Депресант съм била. Може и така да е...
Нищо не остана от мен, за да ме накара дори да се замисля.
Скоро ще направя кавър на Evanescence - My Immortal...Само дето моята версия ще е My Mortal...
Моля...кажете кого да попитам за живота си? Кого...?
Времето лекува...лекува грип и заушка...
Любов не пипа дори.

Толкова много време...сълзи и трагедия... И АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ....
ЧУВАШ ЛИ...ОБИЧАМ ТЕ.
Пак казвам, че сърцето ми е твое...само твое...
Върни се при мен...
Ще те чакам...сега и завинаги

Само моя

Всичко беше създадено за теб...
Дори аз се промених за теб.
Сега...може би късно...ти казвам,че не мога да съществувам без теб. Не мога да дишам без да те усещам до себе си. Не мога да мисля, без ти да си в главата ми. Не мога да спя, без да те сънувам...
По добре късно отколкото никога...
След солидно количество време, отдадено на размисъл, не можах да измисля друго, освен това.
Не разбирам защо си още там...в най-далечните недра на сърцето ми?! Не те ли отрових с алкохол и други лайна? Та за какво е всичко това...? Дори подаръци ти нося, въпреки че знам, че така и няма да ги получиш? Вглъбила съм се в теб и не искам да те пусна. Не заслужаваш да те пусна.
Кажи как? Как да живея живота си, когато моят живот е твой? Моля те...отговори ми...
Помогни ми...
Ти не знаеш какво искаш....но аз знам...знам какво искам АЗ!
Искам теб и никоя друга...искам да ти дам всичко, всичко ,което пожелаеш. Всичко, за което дори си помислиш...твое е....само се върни при мен.
ОБЕЩА МИ...НО НЕ ИЗПЪЛНИ ОБЕЩАНИЕТО СИ...
Обеща звездите, луната, слънцето...обеща ми сърцето си, очите си, устните си...
Те са мои....искам да та мои, но не са.
А ти..ти дори не се сещаш за мен...не знаеш жива ли съм...умряла може би. А е възможно тайно да се надяваш вече да не дишам, знам ли аз? :
Обади ми се...искам да чуя гласа ти, да те докосна, да те хвана за ръка, да те целуна...
Бих промила мозъка ти, ако знаех, че ще се върнеш в прегръдките ми.
Бих изтръгнала душата и волята ти, ако знаех, че осново ще си с мен.
Бих те оставила бездушна черупка, ако знаех, че вечно ще има НИЕ.
Бих оставила сърцето си пред входната ти врата, ако знаех, че ще го прибереш при себе си.
Бих набивала дървени клечки под ноктите си, ако знам, че ще ти хареса...
Моля те....бъди моя отново....отново и завинаги

Ми...

Благодаря ти,че ми се обади.
Благодаря ти,че ми позволи да те заведа някъде.
Благодаря ти,че ми даде шанс.
Благодаря ти,че дойде вкъщи.
Благодаря ти,че ми обърна внимание.
Благодаря ти,че не ме излъга.
Благодаря ти,че не продължаваш да ме лъжеш.
Благодаря ти,че не ме смени толкова бързо.
Благодаря ти,че каза : "Не бих си го причинила пак."
Ми....

To be continued...

Бездънната яма в гърдите ми продължава да ме кара да се давя в собствената си кръвчица. Зад гърба ми се тътрят около 3-4 метра тънки чревца и още някаква карантийка, ама не знам каква е. И сега според „Теорията за всеобщата гадост” (върху която е изграден целият ми непрокопсан живот) трябва да се спъна в собственото си сърце и да забода нос в лявото му предсърдие. В същност няма смисъл от термини и научни понятия – нали вече е мъртво. Труп. ХАХА!
Съществуването ми се превръща в интерактивна игра за хора над 18 години. Всичко е толкова тежко и непосилно, че се ограничава с едното дишане и премигване. Храната е мит, развлеченията… а какво беше това? Трябва да отворя речника. Някой виждал ли е как се стапя един косъм, изложен на пряк огън?! Интересно е. Е, така е стопиха представите ми за бъдещето.
В тялото ми има… нищо. Емоционален хаос и психическа буря се преплитат в кухото кълбо на раменете ми.
Всичко е опустошено и разбито. Всички приятни мисли потънаха някъде дълбоко в прахта на черната ми пустиня. Без оазиси, без палми. Само соленият дъжд от сълзите ми я пои. Но солта засилва агонията още повече. Щипе на саморъчно направените пулсиращи рани. Висящото от гърдите ми сърце се влачи по тъмния кървав пясък. Натежава още повече. Искам да го махна от себе си… завинаги. Мървият му труп стои пред мен… не помръдва. Около него има цяло ято мухи, готови да му се нахвърлят.
А те, мухите, не знаят, че до скоро този труп беше жив и туптеше ритмично в гърдите ми. В понастоящем празните ми гърди, разтекли се пътя ми. Мухите не разбират от живота. Те нямат проблеми, защото се интересуват само от храната си. Не изпитват чувства, терзания. Не са се двоумяли. Водят се единствено от изостреното си като бръснач обоняние. Не порят срещу вятъра, срещу насрещните течения. Просто летят към единствената си цел – оцеляването. Е, как да не искаш да си муха?!
Върнах се в реалността, мухите отново са мухи, обкръжили кървавия остатък от моята душевност. Всички вътрешности се влачеха след мен. Вече бях свикнала с болката. Обърнах се и след мен нямаше кървава следа. Дали беше изчезнала в пустинния пясък или просто в тялото ми вече няма капка от лепкавата и солена червена течност. По-добре! Дано нищо не е останало. Сърце вече нямам, за какво ми е кръв без сърце. Само да напомня с миризмата си, че тялото ми се разлага? Тази тежка, сладникава миризма на смърт! Тя витае навсякъде. Из въздуха, около всяка една малка песъчинка от безкрайната черна пустиня на душата ми. Всичко е умряло и вече погребано.
Плувам във Фонтана на болката. От него се сипе някаква гъста червена субстанция със сладникав аромат – кръв. Ето къде била! Ще се сипе във Фонтана, докато не заприлича на лой. Докато не започне да се натрапва с миризмата си на гнило. Накрая ще изсъхне и от нея ще останат само черни люспи. Само това остана от мен – черни люспи.
Това е истината, а истината е краят. Краят на любовта, а може би и на света. АМА КАКВА ЛЮБОВ Е ВЪПРОСЪТ? Айде, моля те!!! Само не се заблуждавай.
Отрече се от мен. Отрицанието, довело до себеотрицание. Нима това е истината? Не желая тази истина, предпочитам смъртта. А тя рано или късно ще дойде.
Може би трябва да напиша някой трилър. А може би драма…

А дано, ама надали

И какво? Пак същото, ама с малки подобрения...Глупост и после пак глупост ,и пак ,и пак ,и пак. Самозалъгвам се...ей така, за да ми е интересно.

Днес я видях. И всичко се върна. Всички споменчета изплуваха от плитките си гробчета и в душата ми отново замириса на мърша. Замириса на онова...май смърт се наричаше. По-скоро душевна смърт. И споменчетата започнаха да се мятат в съзнанието ми. Както се изразяват в американските бозички "Животът ми мина пред очите като на филмова лента".
И в този иначе толкова "приятен" момент лентата се скъса.

Седях на ръба на тротоара и гледах...там в далечината...към нея. Вървеше право към мен. Ходеше по нейния странен начин и гледаше на някъде през странните си слънчеви очила. Не ме забеляза или не ме позна. Не знам кое от двете е по-гадно. А аз си останах там...на ръба на тротоара, безмълвна. И....точно след 30 секунди...всичките ми опити да преодолея съществото, което ме подмина, рухнаха. Ей така...като пясъчен замък на плажа, пометен от цунами. А аз се опитах да я откопча от съзнанието си. Дори се заблудих, че съм успяла. Е да...ама не. Стремя се да не показвам изгниващата си вътрешност пред останалите, опитвам да се забавлявам, пътувам, разсейвам се...ама не се получава, това, което искам.

Странната дупка в гърдите ми кърви и пулсира отново...и едва ли ще спре скоро, освен ако не умра от кръвозагуба...

Знаеш ли,адски много пъти съм се питала , защо ни лъжат още от малки..?!
Всичко около нас е една голяма лъжа...театър..както искаш го наречи.
Филмите винаги са с Happy end, приказките също, книгите, театралните постановки...всичко е огромна лъжа.
Любовта не е непобедима и не винаги тържествува...
Ярък пример е моят случай...но това няма значение в момента.
Защо по дяволите ни карат да живеем в една огромна илюзия, непостижима...
Човекът е изградил в представите си това, което няма, но иска да има и е решил да го показва на всички...чрез банални филмчета, бозави книжки и сълзливи театърчета. И защо...? Един приятел ми отговори на този въпрос доста добре...Отговорът беше: -"За да я има интригата..."
Е каква е тая интрига бе, хора...?! Самозалъгването интрига ли е или е по-скоро простотия?
После защо изпадаме в депресия...еми като разбиеш представите на някого..как няма да изпадне не в депресия,ами не знам в какво?
Чуден сюжет...изкуствен...поркажен... Die In кофите
Драма....сълзи...любов...еми моят живот явно е по сценарий на Стивън Кинг...екшънче и хорърче да има...
Само дето кръвта не е мазна лепкава боя, а е съвсем истинска. Раните също,смъртта най-вече. Моята собствена емоционална смърт.