Ми...

Благодаря ти,че ми се обади.
Благодаря ти,че ми позволи да те заведа някъде.
Благодаря ти,че ми даде шанс.
Благодаря ти,че дойде вкъщи.
Благодаря ти,че ми обърна внимание.
Благодаря ти,че не ме излъга.
Благодаря ти,че не продължаваш да ме лъжеш.
Благодаря ти,че не ме смени толкова бързо.
Благодаря ти,че каза : "Не бих си го причинила пак."
Ми....

To be continued...

Бездънната яма в гърдите ми продължава да ме кара да се давя в собствената си кръвчица. Зад гърба ми се тътрят около 3-4 метра тънки чревца и още някаква карантийка, ама не знам каква е. И сега според „Теорията за всеобщата гадост” (върху която е изграден целият ми непрокопсан живот) трябва да се спъна в собственото си сърце и да забода нос в лявото му предсърдие. В същност няма смисъл от термини и научни понятия – нали вече е мъртво. Труп. ХАХА!
Съществуването ми се превръща в интерактивна игра за хора над 18 години. Всичко е толкова тежко и непосилно, че се ограничава с едното дишане и премигване. Храната е мит, развлеченията… а какво беше това? Трябва да отворя речника. Някой виждал ли е как се стапя един косъм, изложен на пряк огън?! Интересно е. Е, така е стопиха представите ми за бъдещето.
В тялото ми има… нищо. Емоционален хаос и психическа буря се преплитат в кухото кълбо на раменете ми.
Всичко е опустошено и разбито. Всички приятни мисли потънаха някъде дълбоко в прахта на черната ми пустиня. Без оазиси, без палми. Само соленият дъжд от сълзите ми я пои. Но солта засилва агонията още повече. Щипе на саморъчно направените пулсиращи рани. Висящото от гърдите ми сърце се влачи по тъмния кървав пясък. Натежава още повече. Искам да го махна от себе си… завинаги. Мървият му труп стои пред мен… не помръдва. Около него има цяло ято мухи, готови да му се нахвърлят.
А те, мухите, не знаят, че до скоро този труп беше жив и туптеше ритмично в гърдите ми. В понастоящем празните ми гърди, разтекли се пътя ми. Мухите не разбират от живота. Те нямат проблеми, защото се интересуват само от храната си. Не изпитват чувства, терзания. Не са се двоумяли. Водят се единствено от изостреното си като бръснач обоняние. Не порят срещу вятъра, срещу насрещните течения. Просто летят към единствената си цел – оцеляването. Е, как да не искаш да си муха?!
Върнах се в реалността, мухите отново са мухи, обкръжили кървавия остатък от моята душевност. Всички вътрешности се влачеха след мен. Вече бях свикнала с болката. Обърнах се и след мен нямаше кървава следа. Дали беше изчезнала в пустинния пясък или просто в тялото ми вече няма капка от лепкавата и солена червена течност. По-добре! Дано нищо не е останало. Сърце вече нямам, за какво ми е кръв без сърце. Само да напомня с миризмата си, че тялото ми се разлага? Тази тежка, сладникава миризма на смърт! Тя витае навсякъде. Из въздуха, около всяка една малка песъчинка от безкрайната черна пустиня на душата ми. Всичко е умряло и вече погребано.
Плувам във Фонтана на болката. От него се сипе някаква гъста червена субстанция със сладникав аромат – кръв. Ето къде била! Ще се сипе във Фонтана, докато не заприлича на лой. Докато не започне да се натрапва с миризмата си на гнило. Накрая ще изсъхне и от нея ще останат само черни люспи. Само това остана от мен – черни люспи.
Това е истината, а истината е краят. Краят на любовта, а може би и на света. АМА КАКВА ЛЮБОВ Е ВЪПРОСЪТ? Айде, моля те!!! Само не се заблуждавай.
Отрече се от мен. Отрицанието, довело до себеотрицание. Нима това е истината? Не желая тази истина, предпочитам смъртта. А тя рано или късно ще дойде.
Може би трябва да напиша някой трилър. А може би драма…