И какво? Пак същото, ама с малки подобрения...Глупост и после пак глупост ,и пак ,и пак ,и пак. Самозалъгвам се...ей така, за да ми е интересно.
Днес я видях. И всичко се върна. Всички споменчета изплуваха от плитките си гробчета и в душата ми отново замириса на мърша. Замириса на онова...май смърт се наричаше. По-скоро душевна смърт. И споменчетата започнаха да се мятат в съзнанието ми. Както се изразяват в американските бозички "Животът ми мина пред очите като на филмова лента".
И в този иначе толкова "приятен" момент лентата се скъса.
Седях на ръба на тротоара и гледах...там в далечината...към нея. Вървеше право към мен. Ходеше по нейния странен начин и гледаше на някъде през странните си слънчеви очила. Не ме забеляза или не ме позна. Не знам кое от двете е по-гадно. А аз си останах там...на ръба на тротоара, безмълвна. И....точно след 30 секунди...всичките ми опити да преодолея съществото, което ме подмина, рухнаха. Ей така...като пясъчен замък на плажа, пометен от цунами. А аз се опитах да я откопча от съзнанието си. Дори се заблудих, че съм успяла. Е да...ама не. Стремя се да не показвам изгниващата си вътрешност пред останалите, опитвам да се забавлявам, пътувам, разсейвам се...ама не се получава, това, което искам.
Странната дупка в гърдите ми кърви и пулсира отново...и едва ли ще спре скоро, освен ако не умра от кръвозагуба...
четвъртък, 30 юли 2009 г.
понеделник, 13 юли 2009 г.
Знаеш ли,адски много пъти съм се питала , защо ни лъжат още от малки..?!
Всичко около нас е една голяма лъжа...театър..както искаш го наречи.
Филмите винаги са с Happy end, приказките също, книгите, театралните постановки...всичко е огромна лъжа.
Любовта не е непобедима и не винаги тържествува...
Ярък пример е моят случай...но това няма значение в момента.
Защо по дяволите ни карат да живеем в една огромна илюзия, непостижима...
Човекът е изградил в представите си това, което няма, но иска да има и е решил да го показва на всички...чрез банални филмчета, бозави книжки и сълзливи театърчета. И защо...? Един приятел ми отговори на този въпрос доста добре...Отговорът беше: -"За да я има интригата..."
Е каква е тая интрига бе, хора...?! Самозалъгването интрига ли е или е по-скоро простотия?
После защо изпадаме в депресия...еми като разбиеш представите на някого..как няма да изпадне не в депресия,ами не знам в какво?
Чуден сюжет...изкуствен...поркажен... Die In кофите
Драма....сълзи...любов...еми моят живот явно е по сценарий на Стивън Кинг...екшънче и хорърче да има...
Само дето кръвта не е мазна лепкава боя, а е съвсем истинска. Раните също,смъртта най-вече. Моята собствена емоционална смърт.
Всичко около нас е една голяма лъжа...театър..както искаш го наречи.
Филмите винаги са с Happy end, приказките също, книгите, театралните постановки...всичко е огромна лъжа.
Любовта не е непобедима и не винаги тържествува...
Ярък пример е моят случай...но това няма значение в момента.
Защо по дяволите ни карат да живеем в една огромна илюзия, непостижима...
Човекът е изградил в представите си това, което няма, но иска да има и е решил да го показва на всички...чрез банални филмчета, бозави книжки и сълзливи театърчета. И защо...? Един приятел ми отговори на този въпрос доста добре...Отговорът беше: -"За да я има интригата..."
Е каква е тая интрига бе, хора...?! Самозалъгването интрига ли е или е по-скоро простотия?
После защо изпадаме в депресия...еми като разбиеш представите на някого..как няма да изпадне не в депресия,ами не знам в какво?
Чуден сюжет...изкуствен...поркажен... Die In кофите
Драма....сълзи...любов...еми моят живот явно е по сценарий на Стивън Кинг...екшънче и хорърче да има...
Само дето кръвта не е мазна лепкава боя, а е съвсем истинска. Раните също,смъртта най-вече. Моята собствена емоционална смърт.
събота, 11 юли 2009 г.
Imagine...
Как може да е токова трудно..?!
Изпадам в някаква невиждана до сега депресия. Нищо не може да ме изкара от нея. Не искам да виждам никого. Искам да съм сама със себе си изключителното си малоумие.
Вървя по гадните софийски улици и мисля. Всеки, който пресрещне погледа ми е с нейното лице, нейното изражение, походка, тяло...
Седя в опушените кафета...сама...крача из парковете...сама. Господи, ТЯ е навсякъде, където погледна. Не мога да разкарам образа й от съзнанието си.
Живея в нищото. В някаква дебела сянка, или по-скоро в нейната сянка. Открадна ми душата...живота. Не...аз й ги дадох, доброволно. Най-голямата моя грешка до сега.
Затворена съм в собственото си изкривено съзнание. В някаква черупка, покрита с ръждиви пирони, който раздират тялото ми.
Болката е ужасна...непоносима.
Смазващо е усещането, че в гърдите ми е пробита огромна дупка, която бе изрязала най-важните ми органи. Дупка с назъбени краища, старателно наострени от всичките й постъпки. Всяко едно връхче боли по различен начин, но все така силно и непреодолимо. Дупката продължава да кърви и пулсира ,въпреки минаващото време. Дробовете ми все още са на мястото си, въпреки ,че се борех за всяка една глъдка вързух. Усещам студените й ръце на гърлото си, здраво стиснати в захвата. Може би трябва да еволюирам до следващото ниво на себеотрицание и най-накрая да срежа тънките си венички, за да изтече цялата ми болка редом с червената течност, която вече едвам крета в тялото ми.
Времето лекувало...може би, но не и мен.
Всеки един спомен ме тормози...положителен или отрицателен. Вече трудно различавам всичко около мен.
Все трябва да свърши някога цялото това бедствие.
Искам си живота обратно!
НЕ...искам душата си...
Изпадам в някаква невиждана до сега депресия. Нищо не може да ме изкара от нея. Не искам да виждам никого. Искам да съм сама със себе си изключителното си малоумие.
Вървя по гадните софийски улици и мисля. Всеки, който пресрещне погледа ми е с нейното лице, нейното изражение, походка, тяло...
Седя в опушените кафета...сама...крача из парковете...сама. Господи, ТЯ е навсякъде, където погледна. Не мога да разкарам образа й от съзнанието си.
Живея в нищото. В някаква дебела сянка, или по-скоро в нейната сянка. Открадна ми душата...живота. Не...аз й ги дадох, доброволно. Най-голямата моя грешка до сега.
Затворена съм в собственото си изкривено съзнание. В някаква черупка, покрита с ръждиви пирони, който раздират тялото ми.
Болката е ужасна...непоносима.
Смазващо е усещането, че в гърдите ми е пробита огромна дупка, която бе изрязала най-важните ми органи. Дупка с назъбени краища, старателно наострени от всичките й постъпки. Всяко едно връхче боли по различен начин, но все така силно и непреодолимо. Дупката продължава да кърви и пулсира ,въпреки минаващото време. Дробовете ми все още са на мястото си, въпреки ,че се борех за всяка една глъдка вързух. Усещам студените й ръце на гърлото си, здраво стиснати в захвата. Може би трябва да еволюирам до следващото ниво на себеотрицание и най-накрая да срежа тънките си венички, за да изтече цялата ми болка редом с червената течност, която вече едвам крета в тялото ми.
Времето лекувало...може би, но не и мен.
Всеки един спомен ме тормози...положителен или отрицателен. Вече трудно различавам всичко около мен.
Все трябва да свърши някога цялото това бедствие.
Искам си живота обратно!
НЕ...искам душата си...
сряда, 8 юли 2009 г.
Suicide
Самосъжалението и вината (която в същност не е само моя) ме изкарват извън кожата ми. По дяволите...заслужава ли си да помня всичко?! Всяка една малка глупост...мъничка...ню-ню простотийка. Като картотека съм..по дати...подредено по азбучен ред и т.н....
Ами тя...мамка му, даже се съмнявам,че знае цялото ми име. А изгубеното време е година и половина. Време,в което аз бях лъгана, унищожавана и пречупвана...позволявах й, защото я обичах..и все още я обичам. Бях сменена като изхабено руло тоалетна хартия...сега си има ново ролце...от тия модерните, с картинки и мирише на поредния Barbie shit.
А аз продължавам да се измъчвам...сама, без никой да ме кара...и за какво...в името на любовта...ХАХА, че то любов няма. Тази дума не ми е позната вече! Дори не знам какво означава. Дори не искам да разбирам, или по-скоро да си припомням. Няма по-крайно дело от това, да обичаш. Обичаш и те обичат = перфектната комбинация (летиш в облаците, всичко е рози и небе, нищо не може да те свали на земята). Е да ама не...всичко трае докато лентата толетна хартия не се скъса и не се чуе онзи гаден, пронизителен звук от пръсването на сърцето ти. Тая простотия ме кара да искам глупавото руло да няма край...е да ама ИМА!
И аз седя в компанията на картонения цилиндър (трупът на рулцето гъз-paper). Само то ми остана, а да и болката в гърдите ми, която не мога да изхвърля. Искам просто да пусна водата от толетното казанче и всичката обърквация да изчезне като стабилно количество фекална маса, или както се казва на чист български език ,ЛАЙНА. Бая голяма трябва да е таз тоалетна чиния , за да успее да погълне всичко от мен.
Се тая..Колкото и да мисля, положението си е все едно и също. Самосъжалението и вината си витаят около мен,и малко по малко допринасят за собственото ми саморазрушение. Комбинацията от алкохол и още алкохол ми е до болка познава вече. В организмът ми протичат някакви странни химични процеси. Мисля,че се мумифизирам сама...или там балсамирам , не знам как се нарича точно. Даже напоследък не усещам никакъв вкус, не знам на какво се дължи този природен катаклизъм, не ми пука.
ЕДИНСТВЕНАТА ЦЕЛ В МОМЕНТА Е ДА ПРЕЖИВЕЯ ОНОВА СТРАННО СЪЩЕСТВО, КОЕТО СЕ НАМЪРДА С ЦЯЛАТА СИ НАГОСТ В СЪРЦЕТО МИ, В ГЛАВАТА МИ И ТАМ, КЪДЕТО И ДА Е!!!! Май се превръщам в нея...
(добре,че никой не ги чете тия небивалици :) )
Ами тя...мамка му, даже се съмнявам,че знае цялото ми име. А изгубеното време е година и половина. Време,в което аз бях лъгана, унищожавана и пречупвана...позволявах й, защото я обичах..и все още я обичам. Бях сменена като изхабено руло тоалетна хартия...сега си има ново ролце...от тия модерните, с картинки и мирише на поредния Barbie shit.
А аз продължавам да се измъчвам...сама, без никой да ме кара...и за какво...в името на любовта...ХАХА, че то любов няма. Тази дума не ми е позната вече! Дори не знам какво означава. Дори не искам да разбирам, или по-скоро да си припомням. Няма по-крайно дело от това, да обичаш. Обичаш и те обичат = перфектната комбинация (летиш в облаците, всичко е рози и небе, нищо не може да те свали на земята). Е да ама не...всичко трае докато лентата толетна хартия не се скъса и не се чуе онзи гаден, пронизителен звук от пръсването на сърцето ти. Тая простотия ме кара да искам глупавото руло да няма край...е да ама ИМА!
И аз седя в компанията на картонения цилиндър (трупът на рулцето гъз-paper). Само то ми остана, а да и болката в гърдите ми, която не мога да изхвърля. Искам просто да пусна водата от толетното казанче и всичката обърквация да изчезне като стабилно количество фекална маса, или както се казва на чист български език ,ЛАЙНА. Бая голяма трябва да е таз тоалетна чиния , за да успее да погълне всичко от мен.
Се тая..Колкото и да мисля, положението си е все едно и също. Самосъжалението и вината си витаят около мен,и малко по малко допринасят за собственото ми саморазрушение. Комбинацията от алкохол и още алкохол ми е до болка познава вече. В организмът ми протичат някакви странни химични процеси. Мисля,че се мумифизирам сама...или там балсамирам , не знам как се нарича точно. Даже напоследък не усещам никакъв вкус, не знам на какво се дължи този природен катаклизъм, не ми пука.
ЕДИНСТВЕНАТА ЦЕЛ В МОМЕНТА Е ДА ПРЕЖИВЕЯ ОНОВА СТРАННО СЪЩЕСТВО, КОЕТО СЕ НАМЪРДА С ЦЯЛАТА СИ НАГОСТ В СЪРЦЕТО МИ, В ГЛАВАТА МИ И ТАМ, КЪДЕТО И ДА Е!!!! Май се превръщам в нея...
(добре,че никой не ги чете тия небивалици :) )
събота, 4 юли 2009 г.
Спомени...
Докога ще продължавам да живея в спомените..Докога ще спирам на онзи така познат ъгъл ,в очакване на някого.Още колко време ще се заравям в мисли..Още колко време познатият аромат ще ми напомня мечтите.. отдавна увехнали.Да, днес съм тук...Живея, дишам, мечтая.Налага ми се.А ще мога ли да изтърпя и тази пролет.Ще се справя ли с онази живост, почти лудост, която срещам ежедневно, крачейки по улицата.Неадекватни погледи, напомнящи ми чувствата, вълненията, които ми бяха отнети преди време...Да, тя още живеят в мен.А сега стоя под лампата..Сама.Снежинките ми носят други едни спомени.А аз не смея да мигна, да си поема дъх, от страх, че въздуха ще потрепери и онези така ясни образи ще се изпарят, ще изчезнат.Потърквам очи, опитвашм да спра сълзите. Докосвам гърлото, сърцето.Май спомените започнаха да ме задушават...Да,така е като не спирам да живея в миналото. Всичко ще бъде наред.Това очаквам да чуя...Но няма кой да ми го каже.Останах сама.Само аз и затрупващите ме спомени.
петък, 3 юли 2009 г.
Диагноза : неуравновесена личност
ЩЕ СЕ ПОБЪРКАМ!!!
Пиех последните глътки кафе след края на работния ден и без никакви мисли в главата се наслаждавах на облачета дим от цигарата. Те игриво се надбягваха без цел и посока, загатваха форми, които още преди да назова преминаваха в други и бързо се размиваха в пространството. Заслушах се в тишината на стаята. Понякога тя е всичко, което имам. От какво се състои тишината? И започнах да чувам по-отчетливо ударите на стенния часовник. Погледът ми се спря на "въпросителната" на стената. Какъв уникален стенен часовник имам! С форма на въпросителен знак, чиято точка се клати ту наляво, ту надясно и никога не спира. Да, тишината в тази стая се състоеше от въпроси, които, естествено, търсят и чакат своите отговорите. Изведнъж телефонът ми звънна - настойчиво, както само Тя може да звъни...
-Ало!
-Здрасти,Вили! Върнах се...
-Как се върна?! Къде? - неадекватно заразпитвах аз
-Преди 15 минути, с автобуса. Чакам те на гарата...
(Може би поредният търсен "отговор" влизаше в тишината).
Взех решение (А дали това е верният отговор? Как можем да разберем?)
Всъщност... (Всъщност никога не можем да разберем, преди да изживеем живота си с вярата, че е верният.) Нали разбирате...(Само че нашата психика е така устроена, че приемаме за "верни" само тези неща, които са в областта на съзнанието ни - това, което остава в безкайната бездна на несъзнаваното, ние приемаме за несъществуващо.)
Пиех последните глътки кафе след края на работния ден и без никакви мисли в главата се наслаждавах на облачета дим от цигарата. Те игриво се надбягваха без цел и посока, загатваха форми, които още преди да назова преминаваха в други и бързо се размиваха в пространството. Заслушах се в тишината на стаята. Понякога тя е всичко, което имам. От какво се състои тишината? И започнах да чувам по-отчетливо ударите на стенния часовник. Погледът ми се спря на "въпросителната" на стената. Какъв уникален стенен часовник имам! С форма на въпросителен знак, чиято точка се клати ту наляво, ту надясно и никога не спира. Да, тишината в тази стая се състоеше от въпроси, които, естествено, търсят и чакат своите отговорите. Изведнъж телефонът ми звънна - настойчиво, както само Тя може да звъни...
-Ало!
-Здрасти,Вили! Върнах се...
-Как се върна?! Къде? - неадекватно заразпитвах аз
-Преди 15 минути, с автобуса. Чакам те на гарата...
(Може би поредният търсен "отговор" влизаше в тишината).
Взех решение (А дали това е верният отговор? Как можем да разберем?)
Всъщност... (Всъщност никога не можем да разберем, преди да изживеем живота си с вярата, че е верният.) Нали разбирате...(Само че нашата психика е така устроена, че приемаме за "верни" само тези неща, които са в областта на съзнанието ни - това, което остава в безкайната бездна на несъзнаваното, ние приемаме за несъществуващо.)
Има ли смисъл...
...да живееш
...да дишаш
...да съжаляваш
...да искаш
...да се смееш
...да плачеш
...да си спомняш
...да мечтаеш
...да жадуваш
...да пишеш
...да рисуваш
...да играеш роли
...да спиш
...да сънуваш
...да обичаш,
КОГАТО СИ САМА...?
...да дишаш
...да съжаляваш
...да искаш
...да се смееш
...да плачеш
...да си спомняш
...да мечтаеш
...да жадуваш
...да пишеш
...да рисуваш
...да играеш роли
...да спиш
...да сънуваш
...да обичаш,
КОГАТО СИ САМА...?
В един момент....
всичко приключва и оставаш само ти! Заобиколена от простотия и цинизъм. Само ти.
Очакваш да се случи нещо, но уви, все същото еднообразие. Продължаваш да крачиш по прашната улица в компанията на разбитото си сирце, и единственото,което остава след теб, е кървавата следа от него. Заставаш на ръба на тротоара и в главата ти е дъното на пропастта, наречена живот. Съмнение, злоба, яд и агресия се въртят в кълбото на раменете ти....заради нея. Но нея я няма вече...сама си! Друг би казал "Животът продължава и без нея"...но моят спря и продължава да седи на едно място. Очакването убива...това малко, дребно очакване,да се случи чудото...любовта да се върне или по-скоро да дойде отново. Всичко седи като забито в земята, не помръдва, и ти ходиш около дърветата от камък и земята,покрита с пирони...вървъш към собствената си емоционална гибел. Задари нея. Тя, която се кълнеше, че ти си единствената, сега те посрещна с шамар през лицето. Раната остава...думите също. Тя е някъде с поредната "единствена", а ти седиш и гледаш през прашното стъкло на самосъжалението,и не можеш дори една сълза да пророниш, защото си изплакала всичките си сълзи.
Очакваш да се случи нещо, но уви, все същото еднообразие. Продължаваш да крачиш по прашната улица в компанията на разбитото си сирце, и единственото,което остава след теб, е кървавата следа от него. Заставаш на ръба на тротоара и в главата ти е дъното на пропастта, наречена живот. Съмнение, злоба, яд и агресия се въртят в кълбото на раменете ти....заради нея. Но нея я няма вече...сама си! Друг би казал "Животът продължава и без нея"...но моят спря и продължава да седи на едно място. Очакването убива...това малко, дребно очакване,да се случи чудото...любовта да се върне или по-скоро да дойде отново. Всичко седи като забито в земята, не помръдва, и ти ходиш около дърветата от камък и земята,покрита с пирони...вървъш към собствената си емоционална гибел. Задари нея. Тя, която се кълнеше, че ти си единствената, сега те посрещна с шамар през лицето. Раната остава...думите също. Тя е някъде с поредната "единствена", а ти седиш и гледаш през прашното стъкло на самосъжалението,и не можеш дори една сълза да пророниш, защото си изплакала всичките си сълзи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
