My Mortal...

Красиво момиче...
Устните й се извиват в усмивка пред мен. Връзката й с мен бяха няколко жалки докосвания и досадни разговори за отживелици.
Страшно!
Колко крехка е любовта в действителност. И никога не знаеш кога ще те сполети или напусне. Утре може да самата ти да си безнадеждно влюбена.
За първи път си го помислих.
Но разбрах и друго. Днес аз съм жива. Жива от любов...жертвата бях самата аз, а не тя...
Сякаш в годините го бях забравила. Събуждам се, бачкам, чакам деня да свърши и не мисля за друго, освен за нея. После чакам някой купон...жени, алкохол, наркотици...
А аз съм жива. Проклетият живот си тече.
А аз не правя нищо.
Просто чакам да отлети като поредния досаден ден, а след това да се позабавлявам.
Не съм направила нищо, с което да си струва да се гордея. Не съм дарила никого с любов.
Тъпото задушаващо усещане сви гърдите ми. Стисна гърлото ми.
Устните и продължават да са свити в усмивка.
Седнах на стола до нея. Исках да заплача като малко дете.
Без да знам защо...
Някаква огромна тежест стиска цялото ми същество в стоманените си лапи.
А душата ми сякаш е препълнена с мътна блатна вода, която ще прелее и ще ме удави.
Очите ми обхождаха лицето й и сякаш отново усещах,че съм жива.
И в цялата чернилка на тинята, която в този миг изпълваше контурите на съзнанието ми, аз изпитвах някакво необяснимо смирение в душата си. Мир и спокойствие...
Може би, защото днес разбрах, че съм жива.
Защото осъзнах, че мога да живея. Ако поискам...
но мога да живея само с нея...с момичето, чието име започва с М.
Трябва да направя нещо повече за себе си. За другите. Самата идея ме кара да се чувствам по-силна, по-добра, по-значима.
Изправих се и понечих да тръгна. Погледнах я за миг отново. Не срещнах поглед, който да ме спре да си тръгна. Дори не забеляза. Иска ми се да я видя как тръгва след мен...търси ме.
Обещах си, че ще направя повече за нея. Повече, отколкото проклетата ми любов към нея го заслужава. Тя го заслужава. Заради нея...
Безмилостният живот го заслужава. За да имам очи, с които един ден за посрещна смъртта си. А тя идва. Винаги идва. За съжаление, и тогава, когато ти се струва най-невероятна.
Може би тя щеше да тича някога след мен...И тогава ще и кажа, че ми е помогнала да се намеря.
Помогна ми да искам да живея дните си с нея...

There`s just too much the time can not erase...

Хаха...Това само в най-смелите ми мечти. Всичко може да се получи само там. В същност и там не става. И какво друго да очаквам? Парцел на централните гробища? На там отиват нещата...определено е така.
Предложих и отново да се съберем...еми не. Остана само да пиша простотии. И за какво...?!
Аз знам, че не мога да я преживея. Пък и тя не е умряла, че да я преживявам.
Каза да продължавам без нея..."Животът е пред теб" рече...
Момиче мило...момиче незабравимо...МОНИКА...
ТИ СИ МОЯТ ЖИВОТ.
Имам спешна нужда от трансплантация на сърце. По-скоро от имплантация, защото моето е на нейната изтривалка за крака, пред вратата й....там на 7-мия етаж...
Кой знае...сега сигурно се смее, забавлява се. Депресант съм била. Може и така да е...
Нищо не остана от мен, за да ме накара дори да се замисля.
Скоро ще направя кавър на Evanescence - My Immortal...Само дето моята версия ще е My Mortal...
Моля...кажете кого да попитам за живота си? Кого...?
Времето лекува...лекува грип и заушка...
Любов не пипа дори.

Толкова много време...сълзи и трагедия... И АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ....
ЧУВАШ ЛИ...ОБИЧАМ ТЕ.
Пак казвам, че сърцето ми е твое...само твое...
Върни се при мен...
Ще те чакам...сега и завинаги

Само моя

Всичко беше създадено за теб...
Дори аз се промених за теб.
Сега...може би късно...ти казвам,че не мога да съществувам без теб. Не мога да дишам без да те усещам до себе си. Не мога да мисля, без ти да си в главата ми. Не мога да спя, без да те сънувам...
По добре късно отколкото никога...
След солидно количество време, отдадено на размисъл, не можах да измисля друго, освен това.
Не разбирам защо си още там...в най-далечните недра на сърцето ми?! Не те ли отрових с алкохол и други лайна? Та за какво е всичко това...? Дори подаръци ти нося, въпреки че знам, че така и няма да ги получиш? Вглъбила съм се в теб и не искам да те пусна. Не заслужаваш да те пусна.
Кажи как? Как да живея живота си, когато моят живот е твой? Моля те...отговори ми...
Помогни ми...
Ти не знаеш какво искаш....но аз знам...знам какво искам АЗ!
Искам теб и никоя друга...искам да ти дам всичко, всичко ,което пожелаеш. Всичко, за което дори си помислиш...твое е....само се върни при мен.
ОБЕЩА МИ...НО НЕ ИЗПЪЛНИ ОБЕЩАНИЕТО СИ...
Обеща звездите, луната, слънцето...обеща ми сърцето си, очите си, устните си...
Те са мои....искам да та мои, но не са.
А ти..ти дори не се сещаш за мен...не знаеш жива ли съм...умряла може би. А е възможно тайно да се надяваш вече да не дишам, знам ли аз? :
Обади ми се...искам да чуя гласа ти, да те докосна, да те хвана за ръка, да те целуна...
Бих промила мозъка ти, ако знаех, че ще се върнеш в прегръдките ми.
Бих изтръгнала душата и волята ти, ако знаех, че осново ще си с мен.
Бих те оставила бездушна черупка, ако знаех, че вечно ще има НИЕ.
Бих оставила сърцето си пред входната ти врата, ако знаех, че ще го прибереш при себе си.
Бих набивала дървени клечки под ноктите си, ако знам, че ще ти хареса...
Моля те....бъди моя отново....отново и завинаги

Ми...

Благодаря ти,че ми се обади.
Благодаря ти,че ми позволи да те заведа някъде.
Благодаря ти,че ми даде шанс.
Благодаря ти,че дойде вкъщи.
Благодаря ти,че ми обърна внимание.
Благодаря ти,че не ме излъга.
Благодаря ти,че не продължаваш да ме лъжеш.
Благодаря ти,че не ме смени толкова бързо.
Благодаря ти,че каза : "Не бих си го причинила пак."
Ми....

To be continued...

Бездънната яма в гърдите ми продължава да ме кара да се давя в собствената си кръвчица. Зад гърба ми се тътрят около 3-4 метра тънки чревца и още някаква карантийка, ама не знам каква е. И сега според „Теорията за всеобщата гадост” (върху която е изграден целият ми непрокопсан живот) трябва да се спъна в собственото си сърце и да забода нос в лявото му предсърдие. В същност няма смисъл от термини и научни понятия – нали вече е мъртво. Труп. ХАХА!
Съществуването ми се превръща в интерактивна игра за хора над 18 години. Всичко е толкова тежко и непосилно, че се ограничава с едното дишане и премигване. Храната е мит, развлеченията… а какво беше това? Трябва да отворя речника. Някой виждал ли е как се стапя един косъм, изложен на пряк огън?! Интересно е. Е, така е стопиха представите ми за бъдещето.
В тялото ми има… нищо. Емоционален хаос и психическа буря се преплитат в кухото кълбо на раменете ми.
Всичко е опустошено и разбито. Всички приятни мисли потънаха някъде дълбоко в прахта на черната ми пустиня. Без оазиси, без палми. Само соленият дъжд от сълзите ми я пои. Но солта засилва агонията още повече. Щипе на саморъчно направените пулсиращи рани. Висящото от гърдите ми сърце се влачи по тъмния кървав пясък. Натежава още повече. Искам да го махна от себе си… завинаги. Мървият му труп стои пред мен… не помръдва. Около него има цяло ято мухи, готови да му се нахвърлят.
А те, мухите, не знаят, че до скоро този труп беше жив и туптеше ритмично в гърдите ми. В понастоящем празните ми гърди, разтекли се пътя ми. Мухите не разбират от живота. Те нямат проблеми, защото се интересуват само от храната си. Не изпитват чувства, терзания. Не са се двоумяли. Водят се единствено от изостреното си като бръснач обоняние. Не порят срещу вятъра, срещу насрещните течения. Просто летят към единствената си цел – оцеляването. Е, как да не искаш да си муха?!
Върнах се в реалността, мухите отново са мухи, обкръжили кървавия остатък от моята душевност. Всички вътрешности се влачеха след мен. Вече бях свикнала с болката. Обърнах се и след мен нямаше кървава следа. Дали беше изчезнала в пустинния пясък или просто в тялото ми вече няма капка от лепкавата и солена червена течност. По-добре! Дано нищо не е останало. Сърце вече нямам, за какво ми е кръв без сърце. Само да напомня с миризмата си, че тялото ми се разлага? Тази тежка, сладникава миризма на смърт! Тя витае навсякъде. Из въздуха, около всяка една малка песъчинка от безкрайната черна пустиня на душата ми. Всичко е умряло и вече погребано.
Плувам във Фонтана на болката. От него се сипе някаква гъста червена субстанция със сладникав аромат – кръв. Ето къде била! Ще се сипе във Фонтана, докато не заприлича на лой. Докато не започне да се натрапва с миризмата си на гнило. Накрая ще изсъхне и от нея ще останат само черни люспи. Само това остана от мен – черни люспи.
Това е истината, а истината е краят. Краят на любовта, а може би и на света. АМА КАКВА ЛЮБОВ Е ВЪПРОСЪТ? Айде, моля те!!! Само не се заблуждавай.
Отрече се от мен. Отрицанието, довело до себеотрицание. Нима това е истината? Не желая тази истина, предпочитам смъртта. А тя рано или късно ще дойде.
Може би трябва да напиша някой трилър. А може би драма…

А дано, ама надали

И какво? Пак същото, ама с малки подобрения...Глупост и после пак глупост ,и пак ,и пак ,и пак. Самозалъгвам се...ей така, за да ми е интересно.

Днес я видях. И всичко се върна. Всички споменчета изплуваха от плитките си гробчета и в душата ми отново замириса на мърша. Замириса на онова...май смърт се наричаше. По-скоро душевна смърт. И споменчетата започнаха да се мятат в съзнанието ми. Както се изразяват в американските бозички "Животът ми мина пред очите като на филмова лента".
И в този иначе толкова "приятен" момент лентата се скъса.

Седях на ръба на тротоара и гледах...там в далечината...към нея. Вървеше право към мен. Ходеше по нейния странен начин и гледаше на някъде през странните си слънчеви очила. Не ме забеляза или не ме позна. Не знам кое от двете е по-гадно. А аз си останах там...на ръба на тротоара, безмълвна. И....точно след 30 секунди...всичките ми опити да преодолея съществото, което ме подмина, рухнаха. Ей така...като пясъчен замък на плажа, пометен от цунами. А аз се опитах да я откопча от съзнанието си. Дори се заблудих, че съм успяла. Е да...ама не. Стремя се да не показвам изгниващата си вътрешност пред останалите, опитвам да се забавлявам, пътувам, разсейвам се...ама не се получава, това, което искам.

Странната дупка в гърдите ми кърви и пулсира отново...и едва ли ще спре скоро, освен ако не умра от кръвозагуба...

Знаеш ли,адски много пъти съм се питала , защо ни лъжат още от малки..?!
Всичко около нас е една голяма лъжа...театър..както искаш го наречи.
Филмите винаги са с Happy end, приказките също, книгите, театралните постановки...всичко е огромна лъжа.
Любовта не е непобедима и не винаги тържествува...
Ярък пример е моят случай...но това няма значение в момента.
Защо по дяволите ни карат да живеем в една огромна илюзия, непостижима...
Човекът е изградил в представите си това, което няма, но иска да има и е решил да го показва на всички...чрез банални филмчета, бозави книжки и сълзливи театърчета. И защо...? Един приятел ми отговори на този въпрос доста добре...Отговорът беше: -"За да я има интригата..."
Е каква е тая интрига бе, хора...?! Самозалъгването интрига ли е или е по-скоро простотия?
После защо изпадаме в депресия...еми като разбиеш представите на някого..как няма да изпадне не в депресия,ами не знам в какво?
Чуден сюжет...изкуствен...поркажен... Die In кофите
Драма....сълзи...любов...еми моят живот явно е по сценарий на Стивън Кинг...екшънче и хорърче да има...
Само дето кръвта не е мазна лепкава боя, а е съвсем истинска. Раните също,смъртта най-вече. Моята собствена емоционална смърт.

Imagine...

Как може да е токова трудно..?!
Изпадам в някаква невиждана до сега депресия. Нищо не може да ме изкара от нея. Не искам да виждам никого. Искам да съм сама със себе си изключителното си малоумие.
Вървя по гадните софийски улици и мисля. Всеки, който пресрещне погледа ми е с нейното лице, нейното изражение, походка, тяло...
Седя в опушените кафета...сама...крача из парковете...сама. Господи, ТЯ е навсякъде, където погледна. Не мога да разкарам образа й от съзнанието си.
Живея в нищото. В някаква дебела сянка, или по-скоро в нейната сянка. Открадна ми душата...живота. Не...аз й ги дадох, доброволно. Най-голямата моя грешка до сега.
Затворена съм в собственото си изкривено съзнание. В някаква черупка, покрита с ръждиви пирони, който раздират тялото ми.
Болката е ужасна...непоносима.
Смазващо е усещането, че в гърдите ми е пробита огромна дупка, която бе изрязала най-важните ми органи. Дупка с назъбени краища, старателно наострени от всичките й постъпки. Всяко едно връхче боли по различен начин, но все така силно и непреодолимо. Дупката продължава да кърви и пулсира ,въпреки минаващото време. Дробовете ми все още са на мястото си, въпреки ,че се борех за всяка една глъдка вързух. Усещам студените й ръце на гърлото си, здраво стиснати в захвата. Може би трябва да еволюирам до следващото ниво на себеотрицание и най-накрая да срежа тънките си венички, за да изтече цялата ми болка редом с червената течност, която вече едвам крета в тялото ми.
Времето лекувало...може би, но не и мен.
Всеки един спомен ме тормози...положителен или отрицателен. Вече трудно различавам всичко около мен.
Все трябва да свърши някога цялото това бедствие.
Искам си живота обратно!
НЕ...искам душата си...

Suicide

Самосъжалението и вината (която в същност не е само моя) ме изкарват извън кожата ми. По дяволите...заслужава ли си да помня всичко?! Всяка една малка глупост...мъничка...ню-ню простотийка. Като картотека съм..по дати...подредено по азбучен ред и т.н....
Ами тя...мамка му, даже се съмнявам,че знае цялото ми име. А изгубеното време е година и половина. Време,в което аз бях лъгана, унищожавана и пречупвана...позволявах й, защото я обичах..и все още я обичам. Бях сменена като изхабено руло тоалетна хартия...сега си има ново ролце...от тия модерните, с картинки и мирише на поредния Barbie shit.
А аз продължавам да се измъчвам...сама, без никой да ме кара...и за какво...в името на любовта...ХАХА, че то любов няма. Тази дума не ми е позната вече! Дори не знам какво означава. Дори не искам да разбирам, или по-скоро да си припомням. Няма по-крайно дело от това, да обичаш. Обичаш и те обичат = перфектната комбинация (летиш в облаците, всичко е рози и небе, нищо не може да те свали на земята). Е да ама не...всичко трае докато лентата толетна хартия не се скъса и не се чуе онзи гаден, пронизителен звук от пръсването на сърцето ти. Тая простотия ме кара да искам глупавото руло да няма край...е да ама ИМА!
И аз седя в компанията на картонения цилиндър (трупът на рулцето гъз-paper). Само то ми остана, а да и болката в гърдите ми, която не мога да изхвърля. Искам просто да пусна водата от толетното казанче и всичката обърквация да изчезне като стабилно количество фекална маса, или както се казва на чист български език ,ЛАЙНА. Бая голяма трябва да е таз тоалетна чиния , за да успее да погълне всичко от мен.
Се тая..Колкото и да мисля, положението си е все едно и също. Самосъжалението и вината си витаят около мен,и малко по малко допринасят за собственото ми саморазрушение. Комбинацията от алкохол и още алкохол ми е до болка познава вече. В организмът ми протичат някакви странни химични процеси. Мисля,че се мумифизирам сама...или там балсамирам , не знам как се нарича точно. Даже напоследък не усещам никакъв вкус, не знам на какво се дължи този природен катаклизъм, не ми пука.
ЕДИНСТВЕНАТА ЦЕЛ В МОМЕНТА Е ДА ПРЕЖИВЕЯ ОНОВА СТРАННО СЪЩЕСТВО, КОЕТО СЕ НАМЪРДА С ЦЯЛАТА СИ НАГОСТ В СЪРЦЕТО МИ, В ГЛАВАТА МИ И ТАМ, КЪДЕТО И ДА Е!!!! Май се превръщам в нея...
(добре,че никой не ги чете тия небивалици :) )

Спомени...

Докога ще продължавам да живея в спомените..Докога ще спирам на онзи така познат ъгъл ,в очакване на някого.Още колко време ще се заравям в мисли..Още колко време познатият аромат ще ми напомня мечтите.. отдавна увехнали.Да, днес съм тук...Живея, дишам, мечтая.Налага ми се.А ще мога ли да изтърпя и тази пролет.Ще се справя ли с онази живост, почти лудост, която срещам ежедневно, крачейки по улицата.Неадекватни погледи, напомнящи ми чувствата, вълненията, които ми бяха отнети преди време...Да, тя още живеят в мен.А сега стоя под лампата..Сама.Снежинките ми носят други едни спомени.А аз не смея да мигна, да си поема дъх, от страх, че въздуха ще потрепери и онези така ясни образи ще се изпарят, ще изчезнат.Потърквам очи, опитвашм да спра сълзите. Докосвам гърлото, сърцето.Май спомените започнаха да ме задушават...Да,така е като не спирам да живея в миналото. Всичко ще бъде наред.Това очаквам да чуя...Но няма кой да ми го каже.Останах сама.Само аз и затрупващите ме спомени.

Диагноза : неуравновесена личност

ЩЕ СЕ ПОБЪРКАМ!!!
Пиех последните глътки кафе след края на работния ден и без никакви мисли в главата се наслаждавах на облачета дим от цигарата. Те игриво се надбягваха без цел и посока, загатваха форми, които още преди да назова преминаваха в други и бързо се размиваха в пространството. Заслушах се в тишината на стаята. Понякога тя е всичко, което имам. От какво се състои тишината? И започнах да чувам по-отчетливо ударите на стенния часовник. Погледът ми се спря на "въпросителната" на стената. Какъв уникален стенен часовник имам! С форма на въпросителен знак, чиято точка се клати ту наляво, ту надясно и никога не спира. Да, тишината в тази стая се състоеше от въпроси, които, естествено, търсят и чакат своите отговорите. Изведнъж телефонът ми звънна - настойчиво, както само Тя може да звъни...
-Ало!
-Здрасти,Вили! Върнах се...
-Как се върна?! Къде? - неадекватно заразпитвах аз
-Преди 15 минути, с автобуса. Чакам те на гарата...
(Може би поредният търсен "отговор" влизаше в тишината).
Взех решение (А дали това е верният отговор? Как можем да разберем?)
Всъщност... (Всъщност никога не можем да разберем, преди да изживеем живота си с вярата, че е верният.) Нали разбирате...(Само че нашата психика е така устроена, че приемаме за "верни" само тези неща, които са в областта на съзнанието ни - това, което остава в безкайната бездна на несъзнаваното, ние приемаме за несъществуващо.)

Има ли смисъл...

...да живееш
...да дишаш
...да съжаляваш
...да искаш
...да се смееш
...да плачеш
...да си спомняш
...да мечтаеш
...да жадуваш
...да пишеш
...да рисуваш
...да играеш роли
...да спиш
...да сънуваш
...да обичаш,
КОГАТО СИ САМА...?

В един момент....

всичко приключва и оставаш само ти! Заобиколена от простотия и цинизъм. Само ти.
Очакваш да се случи нещо, но уви, все същото еднообразие. Продължаваш да крачиш по прашната улица в компанията на разбитото си сирце, и единственото,което остава след теб, е кървавата следа от него. Заставаш на ръба на тротоара и в главата ти е дъното на пропастта, наречена живот. Съмнение, злоба, яд и агресия се въртят в кълбото на раменете ти....заради нея. Но нея я няма вече...сама си! Друг би казал "Животът продължава и без нея"...но моят спря и продължава да седи на едно място. Очакването убива...това малко, дребно очакване,да се случи чудото...любовта да се върне или по-скоро да дойде отново. Всичко седи като забито в земята, не помръдва, и ти ходиш около дърветата от камък и земята,покрита с пирони...вървъш към собствената си емоционална гибел. Задари нея. Тя, която се кълнеше, че ти си единствената, сега те посрещна с шамар през лицето. Раната остава...думите също. Тя е някъде с поредната "единствена", а ти седиш и гледаш през прашното стъкло на самосъжалението,и не можеш дори една сълза да пророниш, защото си изплакала всичките си сълзи.