My Mortal...

Красиво момиче...
Устните й се извиват в усмивка пред мен. Връзката й с мен бяха няколко жалки докосвания и досадни разговори за отживелици.
Страшно!
Колко крехка е любовта в действителност. И никога не знаеш кога ще те сполети или напусне. Утре може да самата ти да си безнадеждно влюбена.
За първи път си го помислих.
Но разбрах и друго. Днес аз съм жива. Жива от любов...жертвата бях самата аз, а не тя...
Сякаш в годините го бях забравила. Събуждам се, бачкам, чакам деня да свърши и не мисля за друго, освен за нея. После чакам някой купон...жени, алкохол, наркотици...
А аз съм жива. Проклетият живот си тече.
А аз не правя нищо.
Просто чакам да отлети като поредния досаден ден, а след това да се позабавлявам.
Не съм направила нищо, с което да си струва да се гордея. Не съм дарила никого с любов.
Тъпото задушаващо усещане сви гърдите ми. Стисна гърлото ми.
Устните и продължават да са свити в усмивка.
Седнах на стола до нея. Исках да заплача като малко дете.
Без да знам защо...
Някаква огромна тежест стиска цялото ми същество в стоманените си лапи.
А душата ми сякаш е препълнена с мътна блатна вода, която ще прелее и ще ме удави.
Очите ми обхождаха лицето й и сякаш отново усещах,че съм жива.
И в цялата чернилка на тинята, която в този миг изпълваше контурите на съзнанието ми, аз изпитвах някакво необяснимо смирение в душата си. Мир и спокойствие...
Може би, защото днес разбрах, че съм жива.
Защото осъзнах, че мога да живея. Ако поискам...
но мога да живея само с нея...с момичето, чието име започва с М.
Трябва да направя нещо повече за себе си. За другите. Самата идея ме кара да се чувствам по-силна, по-добра, по-значима.
Изправих се и понечих да тръгна. Погледнах я за миг отново. Не срещнах поглед, който да ме спре да си тръгна. Дори не забеляза. Иска ми се да я видя как тръгва след мен...търси ме.
Обещах си, че ще направя повече за нея. Повече, отколкото проклетата ми любов към нея го заслужава. Тя го заслужава. Заради нея...
Безмилостният живот го заслужава. За да имам очи, с които един ден за посрещна смъртта си. А тя идва. Винаги идва. За съжаление, и тогава, когато ти се струва най-невероятна.
Може би тя щеше да тича някога след мен...И тогава ще и кажа, че ми е помогнала да се намеря.
Помогна ми да искам да живея дните си с нея...