Imagine...

Как може да е токова трудно..?!
Изпадам в някаква невиждана до сега депресия. Нищо не може да ме изкара от нея. Не искам да виждам никого. Искам да съм сама със себе си изключителното си малоумие.
Вървя по гадните софийски улици и мисля. Всеки, който пресрещне погледа ми е с нейното лице, нейното изражение, походка, тяло...
Седя в опушените кафета...сама...крача из парковете...сама. Господи, ТЯ е навсякъде, където погледна. Не мога да разкарам образа й от съзнанието си.
Живея в нищото. В някаква дебела сянка, или по-скоро в нейната сянка. Открадна ми душата...живота. Не...аз й ги дадох, доброволно. Най-голямата моя грешка до сега.
Затворена съм в собственото си изкривено съзнание. В някаква черупка, покрита с ръждиви пирони, който раздират тялото ми.
Болката е ужасна...непоносима.
Смазващо е усещането, че в гърдите ми е пробита огромна дупка, която бе изрязала най-важните ми органи. Дупка с назъбени краища, старателно наострени от всичките й постъпки. Всяко едно връхче боли по различен начин, но все така силно и непреодолимо. Дупката продължава да кърви и пулсира ,въпреки минаващото време. Дробовете ми все още са на мястото си, въпреки ,че се борех за всяка една глъдка вързух. Усещам студените й ръце на гърлото си, здраво стиснати в захвата. Може би трябва да еволюирам до следващото ниво на себеотрицание и най-накрая да срежа тънките си венички, за да изтече цялата ми болка редом с червената течност, която вече едвам крета в тялото ми.
Времето лекувало...може би, но не и мен.
Всеки един спомен ме тормози...положителен или отрицателен. Вече трудно различавам всичко около мен.
Все трябва да свърши някога цялото това бедствие.
Искам си живота обратно!
НЕ...искам душата си...