А дано, ама надали

И какво? Пак същото, ама с малки подобрения...Глупост и после пак глупост ,и пак ,и пак ,и пак. Самозалъгвам се...ей така, за да ми е интересно.

Днес я видях. И всичко се върна. Всички споменчета изплуваха от плитките си гробчета и в душата ми отново замириса на мърша. Замириса на онова...май смърт се наричаше. По-скоро душевна смърт. И споменчетата започнаха да се мятат в съзнанието ми. Както се изразяват в американските бозички "Животът ми мина пред очите като на филмова лента".
И в този иначе толкова "приятен" момент лентата се скъса.

Седях на ръба на тротоара и гледах...там в далечината...към нея. Вървеше право към мен. Ходеше по нейния странен начин и гледаше на някъде през странните си слънчеви очила. Не ме забеляза или не ме позна. Не знам кое от двете е по-гадно. А аз си останах там...на ръба на тротоара, безмълвна. И....точно след 30 секунди...всичките ми опити да преодолея съществото, което ме подмина, рухнаха. Ей така...като пясъчен замък на плажа, пометен от цунами. А аз се опитах да я откопча от съзнанието си. Дори се заблудих, че съм успяла. Е да...ама не. Стремя се да не показвам изгниващата си вътрешност пред останалите, опитвам да се забавлявам, пътувам, разсейвам се...ама не се получава, това, което искам.

Странната дупка в гърдите ми кърви и пулсира отново...и едва ли ще спре скоро, освен ако не умра от кръвозагуба...