В един момент....

всичко приключва и оставаш само ти! Заобиколена от простотия и цинизъм. Само ти.
Очакваш да се случи нещо, но уви, все същото еднообразие. Продължаваш да крачиш по прашната улица в компанията на разбитото си сирце, и единственото,което остава след теб, е кървавата следа от него. Заставаш на ръба на тротоара и в главата ти е дъното на пропастта, наречена живот. Съмнение, злоба, яд и агресия се въртят в кълбото на раменете ти....заради нея. Но нея я няма вече...сама си! Друг би казал "Животът продължава и без нея"...но моят спря и продължава да седи на едно място. Очакването убива...това малко, дребно очакване,да се случи чудото...любовта да се върне или по-скоро да дойде отново. Всичко седи като забито в земята, не помръдва, и ти ходиш около дърветата от камък и земята,покрита с пирони...вървъш към собствената си емоционална гибел. Задари нея. Тя, която се кълнеше, че ти си единствената, сега те посрещна с шамар през лицето. Раната остава...думите също. Тя е някъде с поредната "единствена", а ти седиш и гледаш през прашното стъкло на самосъжалението,и не можеш дори една сълза да пророниш, защото си изплакала всичките си сълзи.